Знаех си аз, че ще ме захапе някоя позната, като куче чехъл и след неизбежното подмятане, насам-натам, ще ме склони да напиша и втора част. Ми, така де, къде се намирам аз? Не сме в демокрация. А, щом сме казали, че не можем без тях, значи трябва да има и нещо хубаво. Даже, повечето трябва да е хубаво. Иначе щяхме да сме гастрономи мазохисти(нещо като западноевропеец, когато опитва индийско къри за пръв път – очите изскачат, лицето почервенява и излъчва едно такова недоумение от факта, че въпреки предупрежденията, все пак се е налапал здраво), а не мъже. Те са невероятно ястие, всеки път с различен и неповторим вкус. И ако понякога, е възлютичко, това само допринася за чара му. Подправено с една усмивка, с едно леко докосване, е способно да ни накара да цъфнем, като... абе, като нещо , дето цъфти и вързва. От нагрочения бурсук, който се влачи към къщи, ни обръща на весели паленца(ако може да няма много хора наоколо, та да не си разваляме имиджа на твърди пичове). Дори и да ни е изпепелило преди това, като мексиканска храна, неподготвен чревен тракт и да ни е подменило кръвта с отрова, след лека промяна на подправките, успява да премахне неприятните усещания и даже да ни доведе до нови гастрономически висоти. И всичко това, в една порция, в една чиния, в която всяка следваща хапка е различна. Шантава работа. Като някакъв Ин и Ян, само дето в случая, цветовете непрекъснато преливат един в друг. Като обиколка със скоростно влакче на ужасите – тръпките се редуват, но като удариш чертата, положителните са много повече. Просто, няма друго такова ястие и затова ги обичаме и в крайна сметка, не можем без тях. Добре е, че не трябва и да ги разбираме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар