четвъртък, 30 септември 2010 г.

Надежда-говежда. Чак когато престанем да се надяваме, започваме да живеем в реалността.

Надежда всяка, тука оставете! Всички ще умрете!

Как е? Дръпна ли ви се лайното? Е, фактите са си факти. Нито повече, нито по-малко.
Такъв е живота - един се ражда, друг умира. И рано или късно, ще дойде и вашия ред.
Брутално начало за една не по-малко брутална истина, или всъщност просто истина.

Тук ли сте още? Няма да ви потрисам повече(поне, не много). Цялата таз дандания е заради прословутите розови очила от урок 1. Нека разберем, защо тез очила не работят. Не работят, защото не са истински, а просто поредната илюзия. Да, необходима илюзия в началото, но илюзия.
Значи хем не вършат работа, хем са необходими??? Необходими са, защото първоначалната еуфория от слагането им, ще ви помогне да преодолеете потреса от срещата със себе си. Сега ще кажете, че се познавате и няма от к'во да са потрисате. Да, ама има. Просто никога досега не сте се поглеждали наистина да видите, какво аджеба представлявате и да го оцените от камбанарията на предразсъдъците, с които сте пълни. А е нужно да се познавате и приемате. Иначе накъде сте тръгнали? Стига толкова за сега за мизериите душевни.
Та, думахме за надеждата и защо е говежда?(Признавам си без бой, че си го откраднах този лаф.)
Защото докато се надяваме, забравяме да действаме. Или ако действаме, не го правим с цялото си сърце и душа. Не влагаме всичко, на което сме способни. В същото време сме склонни да си губим времето - не му е сега момента, сега нямам достатъчно пари, нямам... Допълвайте си ги. Резултата е един. Стоите на едно място и често, дори не знаете къде е това място. Тук идват продавачите на оптимизъм. Слагат ви розовите очила и ви казват: "Спокойно, всичко ще се оправи." Да, ама не се оправя. Не се оправя и когато си поставите цели. Защо? Ако не знаеш къде си, как ще стигнеш там, за където си тръгнал (няма да отчитаме случайностите).