Читанка...2

Втора част. Не е случайно. Както е казал поета – силно любим и мразим. Това се видя през последните дни.
Но, като при всеки по-сериозен спор и тук има две страни, с принципно верни твърдения. От една страна са така наречените „четящи“, от другата е бизнеса. Поради, дълго време, насажданите стереотипи, бизнеса е в ролята на лошия. Но не е така. Всъщност, бизнеса е този, който в крайна сметка осигурява възможността за появата на този тип явления. Ако няма достатъчно средства за препитание, рядко ще видите някой да се интересува от култура или изкуство. Просто манджата е по-нужна за оцеляването от културата. Това е факт, ако не ядеш ще умреш, ако не четеш, надали. От друга страна, след като напълниш тумбака, какво правиш. Просто, лягаш да преживяш ли? Може, ама това е скотски живот. Няма път напред, а само въртене на едно място. Това са го разбрали, още в древни времена – всяка велика цивилизация е оставила и велика култура. За да имаш култура е необходимо да имаш и ограмотяване, а то се постига най-лесно с четене. Затова, книгата е свещенна. Огромно количество опит, събиран с векове, на една ръка и няколко листа разстояние. А вдигайки нивото на образованост, пряко влияе в положително посока на бизнеса. Неговото ниво, също се вдига, ерго произвежда се повече, с по-малко усилия. Малко нещо, като Ин и Ян. Докато има баланс, всичко върви добре. Нарушиш ли равновесието и нещата стремглаво започват да се сгомнясват.

Въпреки, че са взаимосвързани, те са крайно противоположни, по своята същност. И оттук възникват проблемите. Не е приятно, когато си вложил пари в нещо, някой да ти отнеме възможността да си ги възвърнеш, защото го е пуснал безплатно. Не е приятно и да ти секнат напъна, да се ограмотяваш и учиш, особено когато парите не достигат. И това е разковничето. Книгата е особен продукт. Трябва да си имал достъп, за да имаш желание за още. Трябва да си чел, за да ти е харесало и за да имаш желание, след това и да плащаш за книги. Малко нещо, като наркотиците. Първо ги зарибяваш, а след това вече сами търсят и плащат. Затова, тук винаги е имало нужда от арбитър, от трета страна, която да създава и налага правила. Тази страна е държавата. Всяка държава с политика насочена в полза на собственото си население, осъзнава важността на книгата. Тя създава библиотеки и всячески ги подкрепя(били те реални или виртуални). Тази липса, се видя и пролича тези дни. Тази липса, породи дебатите и недоволството на блогърите. Това се видя и в разговора между Христо Блажев и И.Д. на „Сиела“ – Веселин Тодоров. Били са поканили и Явор Колев, но е добре, че не се е появил. Щеше да лъсне, още повече, тоталната неадекватност на държавата. В разговора пролича, че и двамата са прави. Пролича и, че държавата е виновна. Не само за пародийната случка, а за пародийното състояние на културата в България. Пролича, че сме една пародия на държава и народ.

Читанка...

Изчаках да попремине вълната, преди да коментирам. За съжаление, трябва да кажа, че не съм изненадан. Опитите за ограничаване на достъпа до информация и следене на потребителите, не само зачестяват, а стават и все по-упорити. Не, не бъркам, като свързвам нещата по този начин. Колкото си по-неграмотен и по-неинформиран, толкова по-лесно се поддаваш на манипулации.

И все повече, ситуацията започва да прилича, на тази по времето на комунизма (поне по това, което съм чувал за онова време, тъй като бях малък и не съм ги осъзнавал нещата). Лошото е, че естествения рефлекс на много от хората, които си спомнят ясно нещата, е да се свият и да отказват да се намесят. Страхуват се и може би са си прави. Явно настоящето, твърде много им напомня за едно недобро минало. Явно нещата имат повече общо с миналото, отколкото изглежда на пръв поглед.

При настоящата раздутост и безпомощност (като плондир) на МВР и популистката насоченост на правителството, нямат друг избор освен да треснат „некви зубъри, четящи книги“, имащи вопиющата наглост, да се опитват да подпомагат просвещаването, на малкото които все още имат желание. В крайна сметка, те не могат да им отвърнат със стрелба, не могат да ги подкупят и няма кой да се обади, в тяхна защита, отгоре. Идеалната жертва, като се има предвид и послушанието на всички „официални медии“. Логична следваща стъпка. Когато разправях на познати, че досегашните „велики“ и „знакови“ акции, са само един голям цирк, те не се съгласяваха. Б.Б. бил сериозен и щял да ги хване за топките. И той ги хвана, ама другаде.

Питам се обаче, кога ли ще се сетят, че когато някой прочете една книга, той всъщност я помни(малко или много) и може да я разказва. По този начин, също би нарушил правата на издателствата и те биха понесли загуби. Та, кога ли, ще започнат книгите да се продават срещу доживотна лицензионна такса на месечна или годишна основа, за да се покрият тези загуби на издателите?

БриджЛавъ

Време е, да опишем и сина на великите Електрон и Потенциал. Владетелят на невидимите Ел-полета. Негови помощници в озаптяването на оплетените, като лияни в тропическа гора, комутационни вериги, са Интеграл, Реле Озаптено и накрая, но не на последно място, Мост Безпардонний. Неговата способност, да насочва невидимите Ел-полета, по пътя на лияните, на ползу роду, му дава пропуск и власт във всяка една територия. Защото, ако изтървете Ел-полетата от контрол, стават беди. Я, някой скромен труженик от семейство Двигателни ще изплющи, я, наблюдател от Сензорови, я, некой обикновен човек (не е ясно, защо толкова се държи, да не се изплющяват хората, при положение, че само се щурат насам-натам и натискат некви копчета в несвяст, правейки задачата на днешния герой, неописуемо по-трудна(все пак има и мнение, че по отношение на конските задници, не трябва да има никакви задръжки и трябва да се плющят по много и начесто, та белким или се изпепелят и не овоняват пейзажа или да им доде некъв акъл)).

Но все пак, понякога беда иде и по тез полета необятни и оплетени, като спагетите на пиян италианец. Тогаз, настъпва часът, на нашия герой. И макар, понякога да се обръща към първите си двама помощника, определено негов любимец е Мост Безпардонний. Няма толкова сложна машина, дори и такава с шест компютъра и чутурнайсе джуджавки, коя от коя по-умни, която да не може да оправи с парче тель и нащърбена отвертка (това е то, същността на Мост Безпардонний). И нема ник‘во значение, колко мисъл е вложил и к‘ви сложни плетки, си е представял създателя на машината. Той, му доказва одма, как с помощта на Мост Безпардонний, машината ке работи и без разни шлевотии, кат‘ компютри и некви интелектуалски глупотевини (е, и с малко обучение по макаренсковската метода на онез изруте, дет‘ натискат копчетата в несвяст).
Той е БриджЛавъ.

Пътят е мираж

Целта ти, е мираж. Това прозрение удря, като с чук. Винаги си неподготвен и винаги е гадно. Просто в един момент си виждал ясно, къде искаш да отидеш и какво да направиш. В следващия – това е само игра на безплътни сенки. Всички усилия, цялото това време, което си отделил, са отишли нахалос. Губиш фокус. Оглеждаш се и разбираш, че всъщност не знаеш къде си. Съсредоточено следвайки таз игра на сенките, дори не си обръщал внимание, къде по дяволите отиваш. Кофти равносметка, след влагането на много усилия в принципно добро намерение.

Разглеждаш се внимателно наоколо, за да видиш, къде аджеба си се наврял. И бавно, отпървом неуверено, се запътваш по пътя, обратно към себе си.

А сенките, продължават да проблясват примамливо...

ЕЛВ

ЕЛВ – един луд варкажия
ЕЛФ – един луд фафлажия

При туй същество, което се води коренен жител на Великата Варка, е нужно отпървом да се направят некои уточнения. Те са нужни за да разберем по-пълно и ясно, описаните тук неща.
Специфичната форма, на обладаваната от тоз индивид, физика се е изградила в течение на милиони години, както в нажежените дебри на Великата Варка, така в и заледените простори на Гранде Депозит. От друга страна, продължителното и често дегустиране на бира, също е дало принос в оформянето на нашия герой. Така че, лекото зашкембяване (като един млад и неоформен Буда) и добродушното излъчване на младши херувим, не трябва да ви заблуждават. Той е обучен от бруталната и смъртоносна, за всеки заленчук, секта Веганисти. Затова, не се учудвайте, ако го видите, да разсича някоя крехка краставица, без грам колебание или чувство за вина. (Дори, не си и помисляйте да надникнете, когато посича домати. От тази гледка, всеки нормален човек, би припаднал и след това хоспитализиран в лудница доживот.)


Тази смъртоносна, зеленчукоунищожаваща машина, рулира из Великата Варка и Гранде Депозит. Той е Вселенския Магистър на Светата Малцова Инквизиция. Способен е да накара,всяко невинно зрънце малц, да си признае и тутакси да се превърне в бира(по-рано споменатата течност, към която, ГИБ има особен афинитет и е призван да унищожава, чрез специалния си гибски стомашно-чревен тракт, позволяващ му да види сметката на огромни количества, само с намигване). Сега разбирате, защо тоз ЕЛВ (всъщност сега разбирате и защо не е ЕЛФ – не би имало смисъл), управлява тез така противоположни по своята същност царства. Аз ще отида дори и по-далеч, разкривайки ви една тайна. Той владее дори и Пречистващий Филтър, но там под благосклонния му поглед, официално управлява Галинда Страшна, която се грижи, дори и частица от малцов труп, да не попадне в малцовата течност отиваща за бутилиране.


Май е време да спрем за таз вечер, моя малка Краставичке, за да не се будиш пак от ужасните видения на шопска салата, придружена от малка гроздова. Пък и това е достатъчно за общо представяне на следващия герой в таз сага - Великата Сага за измъчения малц и великолепната течност в резултат на тоз ужасТ.

За преяждането...II

Знаех си аз, че ще ме захапе някоя позната, като куче чехъл и след неизбежното подмятане, насам-натам, ще ме склони да напиша и втора част. Ми, така де, къде се намирам аз? Не сме в демокрация. А, щом сме казали, че не можем без тях, значи трябва да има и нещо хубаво. Даже, повечето трябва да е хубаво. Иначе щяхме да сме гастрономи мазохисти(нещо като западноевропеец, когато опитва индийско къри за пръв път – очите изскачат, лицето почервенява и излъчва едно такова недоумение от факта, че въпреки предупрежденията, все пак се е налапал здраво), а не мъже. Те са невероятно ястие, всеки път с различен и неповторим вкус. И ако понякога, е възлютичко, това само допринася за чара му. Подправено с една усмивка, с едно леко докосване, е способно да ни накара да цъфнем, като... абе, като нещо , дето цъфти и вързва. От нагрочения бурсук, който се влачи към къщи, ни обръща на весели паленца(ако може да няма много хора наоколо, та да не си разваляме имиджа на твърди пичове). Дори и да ни е изпепелило преди това, като мексиканска храна, неподготвен чревен тракт и да ни е подменило кръвта с отрова, след лека промяна на подправките, успява да премахне неприятните усещания и даже да ни доведе до нови гастрономически висоти. И всичко това, в една порция, в една чиния, в която всяка следваща хапка е различна. Шантава работа. Като някакъв Ин и Ян, само дето в случая, цветовете непрекъснато преливат един в друг. Като обиколка със скоростно влакче на ужасите – тръпките се редуват, но като удариш чертата, положителните са много повече. Просто, няма друго такова ястие и затова ги обичаме и в крайна сметка, не можем без тях. Добре е, че не трябва и да ги разбираме.

Бай Вълчо...I

Ами.. хах, Бай Вълча.. Бай Вълча беше по-скоро фин, отколкото мършав, макар че логически словосъчетанието „фин вълк” се дънеше могъщо. Измежду животните в гората той се открояваше като щека сред тикви. И имаше защо – докато множеството държеше на общоприетото твърдоглавие придружено с мозъчно запарване, Вълчан си позволяваше да вперва взор ОТВЪД листата.. там, някъде СЛЕД края на работното време. Е, разбира се някои от тиквите се оказаха каляски и то без право на чуждо мнение. Същите се опитваха да се движат редом с щеката, макар и да им бяха малко криви колелата. Други пък си втасаха и озряха, достигайки в крайна сметка заветната цел – прераждане в една нова, по-висша същност – тиквеници. Та сред такива именно тикви и тиквеници ме приветства в първом не кой да е друг, а именно Бай Вълча. И добре, че беше така. Бързите му и подчертавам – ДЪЛГИ – крачки, бяха сравнително трудни за следване, но притичквайки в свински тръс успявах да го догоня, докато той гасеше фас след фас, обикаляйки заучените кадящо-угодни локации и да си задам множеството напиращи въпроси. Естествено повечето бяха свързани с новооткрилата се локация, но най-напиращите и интересните бяха за самият него: „Кой ВСЪЩНОСТ е той..?? Защо имам това чувство, че съм го виждал.. че го познавам.. че ТРЯБВА да го познавам?!”

Служебно с Бай Вълча ни свързваше приемствеността. И бирата. Но дните на новопристигане сякаш отминаха толкова бързо и безвъзвратно, та сякаш цял живот сме се намирали в така установилият се (тогава) баланс. Вълчан не беше лесен учител. Беше от типа, от който за да се поучиш, първо трябва да си завършил „курса” поне два пъти. Пак при него. Но кахъра не беше там, реално той си беше напред. Незнайно как подаднал в тогавашната работна ситуация, бе длъжен да се съобразява с тъпанари и малоумници, поставяйки напиращите си за развой умения на hold, докато се занимаваше с пространни, безполезни (не поради същността си, а поради компетентността на лицата, до чието знание трябваше да се довежда внимателно събраната информация), но за сметка на това ШАРЕНИ, екселски таблища. Наричахме го „инкасатора”, но го псувахме далеч по-малко. И тъй – с едно или друго събитие, дните се изпълваха с някакво, привидно приемащо се за съществено, съдържание..

За преяждането и... жените.

Всеки момент, очаквам некоя феминистка да ме захапе, като кисела краставица. Ми тъй де, как смея язе, да сравнявам туй велико дело на природата (или Господ – по избор на феминистката) с неква манджа. Да, ама мога. Както има по-постни блюда (много ме кефи таз дума, ама все не мога да намеря повод да я използвам), така има и по-мазнички, които не са за препоръчване на хора със слаби сърца.Естествено има и много по-изтънчени блюда с изискан вкус и аромат. Основната идея е, че с всяко от тез неща, човек може хубавичко да преяде. А, всички знаем, какво се случва след преяждане – появява се едно такова чувство на тежест в стомаха, не ти се гледа храна и ти се полягва на некое тъмно и проветриво место да си починеш. Също така е известно, че това състояние бързо отшумява и на човек, пак му се прияжда – „Гладна мечка, хоро не играе.“

Абе, тва май щях да говоря за жените, пък аз така да се отплесна в някакви кулинарни тематики.

И ние и жените знаем, че мъжете не можем без жени. Ама те злоупотребяват, бе. Това, че не можем без тях, не ги оправдава. Никога не знаеш, дали сладурчето отсреща не се е превърнало в огнедишащо чудовище в ПМС (Пенене за глупости,Мрънкяне до втръсване, Сърдене за де к‘вот намери). След неизбежното изпепеляване, змеят продължава нататък, търсейки си нова жертва. Пострадалия се изнася некъде, с цел сглобяване от останалата пепел необходимите, за нормално съществуване, органи – гъз, глава и т.н. Да е един път на ден, се преживява някак. Но, като те сгазят, изпепелят и подменят останалата след кръвопролитието кръв с отрова, ти идва малко множко. Направо преяждаш, кат‘ попско дяте по одуша. Мисленето става праволинейно, целта е една – бира с приятели. Присъствието на змейове(па дори и в добра опаковка), се допуска за строго ограничено време и то, при условие че носят още бира и мезе. Постепенно със спадане на чувството на тежест в главата и усиване на същото такова в пикочния мехур, чувството за глад започва пак да надига глава. Е, само за нещо леко за храносмилане и сладичко, но е налице. Започват да се кроят планове, как да се докопаме до най-близката сносна опаковка, ама ако може да не будим змея вътре. Поради все още силното чувство за тежест в главата, от скорошното преяждане с огин и отрова, тези планове, често остават само „на хартия“. От това следва, че следващата цел е легло и наспиване, за довършване на възстановяването. След това... След това нищо. Човек се събужда гладен и цикъла може да започне отново – изпепеляване, възстановяване на гъз, глава и т.н, изпепеляане....

Аман веке...

Аааааа, мине се мине и се чува вопъл, как ни била виновна кирилицата. Как ни разделяла и ни пречела да се присъединим към голямото братство на цивилизованите народи.
Баси и простотията. Не е попречила на руснаците. Даже се опитват и да си я присвоят, ама пречи на нас. А, евреите си имат собствена азбука, която няма нищо общо с другите, ама си пишат на нея и така като гледам, не им пречи.

Та, на нас не ни пречи азбуката, ами дървените глави. За нас, с пълна сила важи поговорката: „Чуждата кокошка е патка.“ Толкова се прехласваме по чуждото, че забравяме кои сме. Сами си плюем на суратя и сетне се чудим, що ни вземат за мезе.
Ай със здраве.

Кинти, интереси и други бъгове...

Вчера се заприказвахме с една приятелка в Скайп и стана дума, за това как всички са изтрещели на тема пари и интереси. Как всеки се е втрапончил в пустите му пари и кажи речи не му остава време да мисли за друго. Как мислите ни неусетно са се насочили от общите неща, към конкретните. А конкретните неща, са свързани с пари. Става така, че докато препускаме в тоз коловоз, започваме да забравяме. Забравяме кои сме. И започваме за пари да правим простотии.
Караме я с години по този начин, а след това се чудим, какво не ни достига да се почувстваме добре. Дори и да сме ги намерили пустите му пари, пак нещо липсва. Липсва ни това, което сме. Защото, това в което сме се превърнали, по време на лудото препускане, вече не сме ние. Някои стават още по-бескрупулни, някои се обръщат към разни учения за самоусъвършенстване, някои нищо не правят и просто се оставят на течението. А, решението е просто. Захвърляш настрани тези проблеми, от време на време. Слагаш ги настрани и си спомняш, какъв си бил, преди да те смачка живота(както се изразяват някои). Как си се чувствал, когато си намирал време за бира с приятели и сте обсъждали някакви отвлечени неща – идеи, чувства, мисли. Тогава, когато конкретното не е било толкова важно. Тогава, когато се превръщахме в това което сме. Понякога е трудно, а друг път просто се чуваш с приятел, както аз вчера и се чувстваш по-добре.

С пожелание, все по-често да се срещате със себе, до момента в който станете едно.

Ваш Вълчо,
Специален кореспондент от Гората