Бай Вълчо...I

Ами.. хах, Бай Вълча.. Бай Вълча беше по-скоро фин, отколкото мършав, макар че логически словосъчетанието „фин вълк” се дънеше могъщо. Измежду животните в гората той се открояваше като щека сред тикви. И имаше защо – докато множеството държеше на общоприетото твърдоглавие придружено с мозъчно запарване, Вълчан си позволяваше да вперва взор ОТВЪД листата.. там, някъде СЛЕД края на работното време. Е, разбира се някои от тиквите се оказаха каляски и то без право на чуждо мнение. Същите се опитваха да се движат редом с щеката, макар и да им бяха малко криви колелата. Други пък си втасаха и озряха, достигайки в крайна сметка заветната цел – прераждане в една нова, по-висша същност – тиквеници. Та сред такива именно тикви и тиквеници ме приветства в първом не кой да е друг, а именно Бай Вълча. И добре, че беше така. Бързите му и подчертавам – ДЪЛГИ – крачки, бяха сравнително трудни за следване, но притичквайки в свински тръс успявах да го догоня, докато той гасеше фас след фас, обикаляйки заучените кадящо-угодни локации и да си задам множеството напиращи въпроси. Естествено повечето бяха свързани с новооткрилата се локация, но най-напиращите и интересните бяха за самият него: „Кой ВСЪЩНОСТ е той..?? Защо имам това чувство, че съм го виждал.. че го познавам.. че ТРЯБВА да го познавам?!”

Служебно с Бай Вълча ни свързваше приемствеността. И бирата. Но дните на новопристигане сякаш отминаха толкова бързо и безвъзвратно, та сякаш цял живот сме се намирали в така установилият се (тогава) баланс. Вълчан не беше лесен учител. Беше от типа, от който за да се поучиш, първо трябва да си завършил „курса” поне два пъти. Пак при него. Но кахъра не беше там, реално той си беше напред. Незнайно как подаднал в тогавашната работна ситуация, бе длъжен да се съобразява с тъпанари и малоумници, поставяйки напиращите си за развой умения на hold, докато се занимаваше с пространни, безполезни (не поради същността си, а поради компетентността на лицата, до чието знание трябваше да се довежда внимателно събраната информация), но за сметка на това ШАРЕНИ, екселски таблища. Наричахме го „инкасатора”, но го псувахме далеч по-малко. И тъй – с едно или друго събитие, дните се изпълваха с някакво, привидно приемащо се за съществено, съдържание..