Война, която не може да бъде спечелена...

Чудите се, за какво говоря? За битките в семейството. Естествено, не може да се размине без хич. Винаги има за какво да се сдърлят хората и повярвайте ми, не се помайват. Но, не за това ще говоря днес. Не, за дребните препятствия по пътя към „безоблачното щастие“. Говоря за тоталната война. Образуват се фракции, които воюват помежду си, с цената на всичко. Единственото, което има значение, е победата. И колкото по-пирова се очертава таз победа, толкова са по-безмилостни ударите и от двете страни. Няма прошка и няма пощада. А, и няма неутралитет. Защото, тези които се опитват да го запазят, страдат най-много. Неутралните (па недай боже, да се опитват да изгладят нещата), го отнасят най-много и то и от двете страни. Така де, тука няма забранени удари – всичко е позволено и тези по средата си го получават. Получават го за глупостта си да мислят, че все пак има и по-разумно решение. Получават го, за глупостта си да мислят, че нещата, ще се разрешат по-лесно на една маса, отколкото от траншеите. Да ама, всяка от страните си мисли: „Ай ше го ... и хайванина, я си мислеф, че е наше момче/момиче, пък то са опитва да нъ прицака... Ай сиктир...“.

Минава време. Окопната война продължава, траншеите стават все по-дълбоки и по-раздалечени. Дотолкова се откъсват, че единствената възможна връзка са онез глупаци по средата. На този етап, единствените които отнасят реални удари, са тези по средата. Другите са се постарали да не могат да се чуят, дори и с мегафон. Но не мислете, че нещата са във застой. Във всяка от групировките, тече с пълна сила, вътешна пропаганда срещу „врага“. Ерго, копането на траншеи и окопи продължава с пълна сила. Тези по средата оредяват и изчезват. Войната продължава. Фракциите са във война въпреки че, нямат контакт и реални удари не се нанасят. Някак си, състоянието замръзва във времето. Разрива е налице. Няма победител. Няма победен. Има губещи.

Казах че, войната замръзва в това състояние, защото при всеки евентуален контакт на фракциите, тя продължава, все едно не е спирала никога. Дори и на погребение. Няма спиране и няма край.

Ще питате: „ Кой е толкова тъп, че прави това?“ За съжаление, обикновено го правят жените. Да, точно тези, които иначе наричаме „нежни създания“, „дарителки на живот“ и т.н. В 99% процента от случаите те са пряко отговорни или дърпат конците. Нема такава злоба. Просто при мъжете, туй озлобяване предизвиква кютек и след това край на конфликта. Рано или късно, някой подвива опашката и се приключва. Тука нема. До смърт и след т‘ва, ако може. И не може да не въвлекат и другите в дрязгите си.
Няма друг такъв фарс. Със силата и упоритостта, които са ти дадени, за да създаваш деца и семейства, всъщност да ги рушиш.