Война, която не може да бъде спечелена...

Чудите се, за какво говоря? За битките в семейството. Естествено, не може да се размине без хич. Винаги има за какво да се сдърлят хората и повярвайте ми, не се помайват. Но, не за това ще говоря днес. Не, за дребните препятствия по пътя към „безоблачното щастие“. Говоря за тоталната война. Образуват се фракции, които воюват помежду си, с цената на всичко. Единственото, което има значение, е победата. И колкото по-пирова се очертава таз победа, толкова са по-безмилостни ударите и от двете страни. Няма прошка и няма пощада. А, и няма неутралитет. Защото, тези които се опитват да го запазят, страдат най-много. Неутралните (па недай боже, да се опитват да изгладят нещата), го отнасят най-много и то и от двете страни. Така де, тука няма забранени удари – всичко е позволено и тези по средата си го получават. Получават го за глупостта си да мислят, че все пак има и по-разумно решение. Получават го, за глупостта си да мислят, че нещата, ще се разрешат по-лесно на една маса, отколкото от траншеите. Да ама, всяка от страните си мисли: „Ай ше го ... и хайванина, я си мислеф, че е наше момче/момиче, пък то са опитва да нъ прицака... Ай сиктир...“.

Минава време. Окопната война продължава, траншеите стават все по-дълбоки и по-раздалечени. Дотолкова се откъсват, че единствената възможна връзка са онез глупаци по средата. На този етап, единствените които отнасят реални удари, са тези по средата. Другите са се постарали да не могат да се чуят, дори и с мегафон. Но не мислете, че нещата са във застой. Във всяка от групировките, тече с пълна сила, вътешна пропаганда срещу „врага“. Ерго, копането на траншеи и окопи продължава с пълна сила. Тези по средата оредяват и изчезват. Войната продължава. Фракциите са във война въпреки че, нямат контакт и реални удари не се нанасят. Някак си, състоянието замръзва във времето. Разрива е налице. Няма победител. Няма победен. Има губещи.

Казах че, войната замръзва в това състояние, защото при всеки евентуален контакт на фракциите, тя продължава, все едно не е спирала никога. Дори и на погребение. Няма спиране и няма край.

Ще питате: „ Кой е толкова тъп, че прави това?“ За съжаление, обикновено го правят жените. Да, точно тези, които иначе наричаме „нежни създания“, „дарителки на живот“ и т.н. В 99% процента от случаите те са пряко отговорни или дърпат конците. Нема такава злоба. Просто при мъжете, туй озлобяване предизвиква кютек и след това край на конфликта. Рано или късно, някой подвива опашката и се приключва. Тука нема. До смърт и след т‘ва, ако може. И не може да не въвлекат и другите в дрязгите си.
Няма друг такъв фарс. Със силата и упоритостта, които са ти дадени, за да създаваш деца и семейства, всъщност да ги рушиш.

Да беееехме овце, ма не сме...

Вече писах по темата, но в последните дни се случиха още неща. В крайна сметка легализираха следенето по интернет и не само ( не че не се очакваше, ама човек се надява до последно). Случи се и шоуто на Слави. Случиха ми се и много коментари, кои казани от познати, кои просто прочетени в нета. Това, което видях и чух, не ми хареса. Ама, въобще. Стигнах до извода, че ние, даже и за овце не ставаме. Защото, овцете с простия си акъл разбират по-добре, кое е важно за тях и кое не. Кое да поставят на първо място и кое на второ. При нас не е така. Хабим адски много обществена енергия за несъществени неща(случая с кучето, а изядените от кучета деца, кучета ги яли...)а, истинските предпочитаме да загърбваме. Загърбваме ги, 'щото е по-лесно. Като решиш да роптаеш за тях, има съпротива - "Протестираш,а? Яяя, да ти спретнем една проверчица..." И всеки си вика: "Ми, аз к'во ши променя?", "Чи тооо, к'о зависи от мене?"
В същото време, единствения, който каза нещо публично, е Слави. Бахти и случая. Коментарите също не падат по-долу: "Остай го тоа! Тоа си напрай милионите, нимой го мисли. Накривили са му шапката и ся писка."Ама, никой не се замисля, че май накривиха шапките на много медии, ама никоя не посмя да писне. Не се замислят и че Слави е правителствения шут. Винаги, когато е необходимо да се освободи обществено напрежение, Слави оплюва едно хубаво управлението. Идеално. Едните викат: "Ха така, казаха ли им го!" (като им го кажат, та к'во?). Другите се захващат да плюят по Слави, колко бил тъп и изчерпан. В това време, въпросните "оплюти и наредени", си правят каквото си искат. Чааак седмици след това, некои започват да се усещат к'ва е станала през това време. Усещат се, ама късно.
Та, картинката е страшна. Стоим си по къщите и псуваме - правителството, началника или някой. На другия ден отиваме на работа и пак превиваме гръб. Превиваме гръб от страх, защото знаем, че сме сами. Дори и за дребни неща, не можем да се съюзим. Например: Натрисат на даден отдел, някого за шеф. Той е бил вече там, шеф и никой не го иска. Но, тези има няма 30 човека, не могат да се съюзят и да му бият шута. Ядат се помежду, правят си дребни номера и се надпреварват, кой ще напсува най-много въпросния в кръчмата. На другия ден превиват гръб и опашка и пак си същата. Ще кажете, това е само еди къде си. Добре. Да видим, какво става с престъпността. Освен показност, друго не видяхме. Показно ги арестуват и тихомълком ги пускат. Не ни предлагат, да ни увеличат свободите - ако влезне някой у вас и ако го претрепете, да не ви се търси отговорност, ами ни ги ограничават. Регистрираха предплатените карти за телефон и взеха да се появяват вече хора с по няколко, без въпросния картопритежател да знае (това, беше лесно предвидимо - все пак не очакваме престъпниците да следват правилата, нали). Сега вече ще ни следят комуникациите легално. Имам един въпрос - кого ограничават и следят, въпросните престъпници или редовите граждани? Отговора е ясен.

Да бееехме овце, щехме да сме по-ориентирани, кое е важно, кое не!

Държава на магарета...

...или защо никога не стигаме заветния край на реформите?

Всъщност ние реформи май, никога не сме започвали. Има само една стабилна тенденция през последните двадесет години. Всеки път избираме още по-голямо магаре на поредните избори. Колкото по-гръмогласно, толкова повече хора му се лепят и му викат осанна. След това естествено идват разочарованията – щото колкото повече реве, толкова по-малко работа успява да свърши.Все пак за един хубав магарешки рев, си трябва участие на цялото тяло – жувотнуту заема стабилна, героична поза насред мегданя, вирва глава и звукът тръгва сякаш нейде откъм гъза, минава през диафрагмата, която го усилва и се втурва през гърлото, за да се излее през изчекнатата паст на воля (от време на време им потреперват бърните и се позапенват). Така, ревът се чува и в околните села и паланки, ама никаква работа не се върши. Да сте видяли магаре, което реве, докато работи? Щото аз не съм. Няма и да видим, защото докато опъва каиша, не му остават време и сили за реване. И така извлякохме първата аксиома – „Колото повече реве едно магаре, толкова по-малко работи!“

Дотук добре, ама имам и по-лоши новини. Когато управляващите магарета загубят синхрон в реването. Докато реват заедно, се получава хубав мощен звук и стадото ги следва. Може и да не е съгласно(стадото, б.а.) с посоката, ама поне усеща някакво единодушие. Иначе стадото се разпръсва. Започват да се роят подстада с местни ревящи магарета. Просто, ако не се организират по някакъв начин, отделните магарета са лесна плячка за вълците. От така получените магарешки дружинки и голямото количество самодейно реване се получава какофония. Тази какофония, още повече засилва паниката, както в стадото, така и в управленското ядро (което и без т‘ва, самотно реве на баира, сякаш викайки:“Ела Вълчо, изяж ме!“). Така стадото бързо достига поляната с табела „Ебана ни е в гъз! *Ако не си носите вазелин, си е ваш проблем!“. Оттук извличаме втората аксиома:“Много ревящи магарета, разпръснато стадо! Разпръснато стадо – още по-малко работа!“

Оттук нататък, вече е ясна – по-малко работещи магарета, води до по-малко сено. По-малко сено, още по-голяма сегрегация и повече гладни магарета. Зачестяват атаките между магарешките дружинки, с цел облагодетелстване с чуждо сено за да напълнят собствените си търбуси. А управляващите магарета, кучета ги яли...